Четническа акция на Македонския комитет
| Четническа акция на Македонския комитет | |||
 | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | юни – август 1895 г. | ||
| Място | Одрински и Солунски вилает на Османската империя | ||
| Резултат | изтегляне на четите в България | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
Четническата акция е организирано от Македонския комитет въоръжено нахлуване на чети от България в намиращата се под османска власт Македония през юни – август 1895 година, с което се цели да се предизвика всеобщо въстание в областта и да се привлече вниманието на Великите сили към неизпълнените член 23 и 62 от Берлинския договор, обещаващи реформи в Европейска Турция.[2][3]
Организация[редактиране | редактиране на кода]
Решението за Четническата акция е взето на I македонски конгрес през март 1895 година в София, на който се създава Македонската организация, начело с Македонския комитет. Акцията е организирана и осъществена със знанието на правителството на Константин Стоилов и княз Фердинанд I, като комитетът смята да използва влошения имидж на Османската империя в Европа след арменските кланета. Оръжие и боеприпаси са осигурени от българското военно министерство.
Македонският комитет привлича около 40 действащи и запасни офицери от българската армия, както и някои стари хайдушки войводи от Македония като Георги Кацарея, Никола Геройски, Кочо Муструка, Кочо Лютата, Димо Дедото, Дончо Златков, Никола Ризов и Стойо Костов. Броят на четниците е около 800 души, разделени на 7 – 8 чети и четири отряда:
- Струмишка дружина от около 160 души, начело с поручик Петър Начев. В отряда влиза и Михаил Апостолов.[4]
- „Пирин планина“ от около 150 души, начело с Кочо Лютата и военни ръководители капитан Тодор Матров и поручик Антон Бузуков.[5] В отряда влизат и Иван Топчев[6] и Спиро Костов.[7]
- Трета Сярска дружина от около 200 души, начело с дядо Стойо Костов от Скрижово и военни ръководители капитан Еню Димитров и поручик Тома Давидов. В отряда влизат и поручик Димитър Думбалаков,[8] офицерът Димитър Жостов, Георги Гюров (бъдещият Марко Лерински), както и Яне Сандански.
- Четвърти отряд от 65 души, начело с подпоручик Борис Сарафов, в който влизат четите на Никола Ризов, Кочо Муструка и Анго Костадинов. В отряда влизат и Кръстьо Българията[9] и Ангел Малински[10].
Към началото на юни 1895 година четите се съсредоточават по границата.
Развой[редактиране | редактиране на кода]
Струмишката дружина води най-тежките сражения. Според плана тя трябва да нападне Струмица и да унищожи османското артилерийско поделение в града. Дружината минава границата при Царево село на 18 юни. Още в първата нощ на Голак поручик Начев получава сърдечна криза и за да не бъде в тежест, той се самоубива, а командването е поето от Васил Мутафов. На 21 юни при село Карагьозли дружината води сражение и дава един тежко ранен въстаник. По-късно при село Сушица е обградена от аскер и води еднодневно тежко сражение, което струва живота на осем четници. На път обратно за България при село Габрово на 7 юли отрядът е обграден и след ново тежко еднодневно сражение пробива обръча с атака, при която загиват десетки души, заедно с поручик Мутафов, много са ранени, а част от четниците се разпръсват. Част от ранените са пленени и заточени на Родос. Командването е поето от поручик Йордан Венедиков, който със сражения връща оцелелите 75 души в България.[12][13]
Отряд „Пирин планина“ има за задача да подпомогне Струмишката дружина при нападението на Струмица и потегля няколко дни след нея. „Пирин планина“ се разминава със Струмишката дружина, докато тя се връща след сражението си при Сушица. Дружината се сблъсква няколко пъти с раздвижилите се османски части в района – още на отиване се сражава също над село Габрово. Със сраженията си дружината облекчава оттеглянето на Струмишката дружина.[14]
Трети отряд, най-многобройният, се насочва към Западните Родопи. Още на влизане между Дядо Стойо и офицерите настъпва конфликт, тъй като старият харамийски войвода не се съобразява със заповедите на Комитета. По тази причина Жостов, Думбалаков и други напускат отряда и той навлиза в Османската империя без пълномощно на Комитета. Дядо Стойо превежда незабелязано отряда в т.нар. Тъмръшка република и достига до Доспат. Голямото помашко село е нападнато и опожарено, като 40 от жителите му са убити, а някои богати доспатлии са обрани – всичко противно на инструкциите, които Комитетът дава на харамийските войводи. След това дядо Стойо се отделя през нощта с 16 души и продължава към Сярско, за да отвлече един богат турски чифликчия, а останалите четници, под предводителството на Еню Димитров и Тома Давидов без жертви се завръщат в България, като водят сражения край Барутин и Тъмръш.[15][16] Отрядът се съсредоточава в Батак, където на 31 юли е задържан и обезоръжен от властите.[17]
Четвърти отряд от 45 души преминава границата на Петровден 29 юни и през Разлога навлиза в Неврокопско, а по-късно се прехвърля през Пирин в Мелнишко. В Пирин към него се присъединява четата на Анго Костадинов и отрядът нараства на 65 души. Харамийските войводи са в постоянен конфликт с офицерите около Сарафов, които се опитват да предотвратяват грабежи, за да може акцията да има чисто политически патриотичен характер. На 12 юли отрядът ненадейно напада Мелник, нахлува в града, завзема хюкюмата и телеграфната станция, които опожарява и освобождава затворниците от затвора. Взрив в полицейското управление прави престрелката по улиците кратка и войската от казармите се разбягва. Така въстаниците с цената на двама леко ранени овладяват целия град. 37 турски къщи са опожарени, някои гърци пострадват, а мелнишкият владика Константин се спасява с бягство в кадънски дрехи.
Сарафов събира първенците и им заявява в реч, че целта на акцията е освобождение на Македония и още същия ден отрядът напуска града. На връщане отрядът има продължително сражение без загуби при Влахи и на 22 юли се завръща в България.[18]
Последици[редактиране | редактиране на кода]
За българската външна политика Четническата акция е успех – тя показва на Османската империя, че македонското революционно движение е под контрола на София и може да бъде използвано при продължаващ османски отказ за признаване на легитимността на българския владетел, отпускане на берати за български владици и административни реформи. Авторитетът на България е повдигнат и това спомага за възстановяването на българо-руските отношения. По думите на Светлозар Елдъров:
| „ | Всъщност зад акцията на Върховния комитет стоят отговорни политически фактори в България, които по този начин се стремят да осигурят признаване на българския монарх княз Фердинанд от великите сили, придобиване на нови владишки берати и евентуално прокламиране на известни административни реформи в Македония.[19] | “ |
За Македонския комитет обаче Четническата акция е очевиден неуспех, който предизвиква разногласия в организацията. Османското правителство се възползва от деянията на харамийските войводи, провежда анкета в Доспат и разпространява в европейския печат в преувеличен вид българските жестокости.[20] Великите сили не реагират очаквано на повдигането на Македонския въпрос и вместо натиск върху Османската империя оказват натиск върху българското правителство, което трябва да инструктира окръжните управители да предотвратяват образуването на чети за Македония и Одринско. Високата порта издава ираде за реформи в европейските вилаети, които са козметични и остават на хартия.
Румъния използва Четническата акция за разтуряне на македонските дружества и за ограничаване на дейността на българските обществени и културни институции в страната.[21]
В отчета на Върховния комитет пред Седмия македоно-одрински конгрес от 30 юли 1900 година се казва:
| „ | Импровизираното движение за Македония, в смисъл на въоръжена борба с турчина, през 1895 година посъбуди заспалите умове на българското широко и запали изгасналите сърца на юначните смели елементи из македоно-одринската емиграция. Неоспорима истина е... че 1895 година отново отвори очите им, даде импулс и направление на хората в недрата на народа по македоно-одринския въпрос. На това недоносче се дължи главно идеята да се почне една систематична деятелност за Македония и Одринско с чисто политически цели – непосредственото освобождение на Македония и Одринско.[22] | “ |
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- „Възвание към нашите другари в Българската войска“, публикувано във в-к „Право“, год. I, бр. 34, София, 8 юли 1895 г.
- „20 години от първото Македонско възстание“, спомени за акцията на Димитър Думбалаков публикувани във в-к „Воля“, бр. 746 и 747, София, 1915 г.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б Елдъров, Светлозар. Четническата акция в Македония през 1895 г. // Известия (XVII). София, Национален военноисторически музей, 2020. ISSN 2683-1287. с. 106.
- ↑ Енциклопедия България, том 7, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 1996.
- ↑ Елдъров, Светлозар. Четническата акция в Македония през 1895 г. // Известия (XVII). София, Национален военноисторически музей, 2020. ISSN 2683-1287. с. 96.
- ↑ Биография на Михаил Апостолов от сайта на ВМРО-БНД[неработеща препратка]
- ↑ Биографични данни за Антон Бузуков от библиотека на ВМРО-БНД[неработеща препратка]
- ↑ Македонски научен институт
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 83.
- ↑ Майор Димитър Думбалаков. „Кратко изложение на моите участия и действия в трите македонски въстания през 1895, 1902 и 1903 г.“, в: „От София до Костур“, Синева, София, 2003.
- ↑ Биографични данни за Кръстьо Българията от библиотека на ВМРО-БНД, архив на оригинала от 24 август 2011, https://web.archive.org/web/20110824050800/http://old.vmro.bg/modules.php?name=Encyclopedia&op=content&tid=113, посетен на 18 август 2010
- ↑ Лазаров, Кръстю. Революционната дейност в Кумановско. Спомени
- ↑ Елдъров, Светлозар. Четническата акция в Македония през 1895 г. // Известия (XVII). София, Национален военноисторически музей, 2020. ISSN 2683-1287. с. 105.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 56 – 57.
- ↑ Биографични данни за Васил Мутафов от библиотека на ВМРО-БНД[неработеща препратка]
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 57.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 57 – 58. Според Силянов след опожаряването на Доспат отрядът не води повече сражения.
- ↑ Биография на Еню Димитров от сайта на ВМРО-БНД[неработеща препратка]
- ↑ Елдъров, Светлозар. Македоно-одрински дружества, клонове и погранични пунктове в Родопите (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 298.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 58 – 59.
- ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 75.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 59.
- ↑ Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 27 – 29
- ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 155.
