ІІ. Македонците бежанци в свободна България

   Руските войски още не са се оттеглили и новосъздадената държава едва е започнала да функционира, когато първите бежански кервани започват да прииждат.  От 1878г. всичко, което ставало в Македония  рефлектирало и в България – първо заради естествения интерес на българите към техните братя оттатък границата и второ заради постоянните бежански потоци идващи в България. Първото събитие разтресло Македония и довело до масова бежанска вълна е Кресненско – Разложко въстание (1878/79), след което в България търсят спасение около 30 000 души, после следват Горнодумайското въстание (1902) и Илинденско–Преображенското въстание, при потушаването на което идват над 50 000 души от въстаналите райони. През 1912г. обстановката в Македония коренно се променя, тъй като вместо част от Турция, тя става част съответно от България, Сърбия и Гърция. Положението на народа не само че не се подобрява, но и се влошава.

Едно от първите нещо, които новите поробители на Македония правят е да избият или прогонят комитите, а също така свещениците и учителите, за да могат лесно да убедят простолюдието, че в Македония живеят само “прави сърби” и съответно “елини”. Когато сърбите окупират Вардарска Македония там има 677 църкви и 48 манастира собственост на Българската екзархия, а също и 556 български основни училища, 33 български прогимназии и 5 български гимназии, поддържани от Екзархията. Огромен е и техния брой в Егейска Македония. Сърбите и гърците много добре осъзнавали каква сериозна пречка за тяхната асимилаторска политика са тези църкви и училища – та нали ВМОРО е създадена  в Солунската българска мъжка гимназия “Св. св. Кирил и Методи ”, а Д. Груев, Г.Делчев и много др. комити действаха под прикритието на български екзархийски учители. Това е и причината  сръбските и гръцки войски, когато влизат в Македония през 1912 г., веднага да  затворят църквите и училищата, въпреки че все още са “съюзници” на България. Така хилядите учители и свещеници били принудени или да се обявят за “прави сърби” или “гърци” или да се изселят в България.  Така например през 1912 г. сръбския патриарх Варнава нарежда всички  свещеници в Македония да се обявят за  “прави сърби” и то тържествено в църквите, иначе ще бъдат изгонени. Водачите и дейците на ВМОРО също веднага станали неудобни на новите поробители. Така например още на 12. ХІ.1912 г. сръбският управител на Велес издава заповед в срок от 24ч. “комитите” да напуснат града, а който бъде хванат с оръжие да се разстрелва. В Битоля е заловен войводата М. Гюрлуков и по нареждане на княз Александър е трябвало да бъде убит, а на 13.ХІ.1912 г. в Охрид е пленен П. Чаулев с четата му, но през нощта те успяват да избягат  От ноември 1912г. до март 1913г., сърбите убиват Петър Облакчето – битолски войвода, Кръстю Леонтиев – лерински войвода, Стефан Атанасов – кичевски войвода, Кръстю Трайков – ресенски войвода.

От репресиите пострадват цели селища. Типичен пример е град Кукуш изгорен от гърците през 1913г. и  всичките му жители, в т.ч. и цялото семейство на Гоце Делчев бягат в България, без да могат да вземат нищо от имуществото си. През юни 1913г. избухва т.н. Тиквешко въстание, потушено от сърбите с цената на стотици избити, а през септември 1913 г. избухва Охридско-Дебърското въстание, за потушаването на което е изпратена 100 000 армия и са изгорени 210 села. В Македония Сърбия е принудена да държи постоянно 40 000 войска и 12 000 жандарми, за сравнение общият брой на жандармите в държавата (с тези в Македония) е 18 000 души. От 1912 до 1915 г. сърбите избиват в Македония  приблизително 10 000 души, а положението в Егейска Македония в общи линии е същото. И така още през 1912 г. от Македония към България тръгват нови бежански колони.

    Най-масовата бежанска вълна от Вардарска  и Егейска Македония в България е след Първата световна война, когато тези територии се връщат на Сърбия (сега вече Югославия) и Гърция.  Тук трябва да се отбележи, че с изключение, една малка част заминала за Америка, всички останали бежанци от Македония идват в България, така е било и когато тази земя е била под властта на Турция, така е и когато тук се настаняват сърбите и гърците. Дори и след 1945 г., когато Вардарска Македония вече не е част от Сърбия, нито един македонец от България не се завръща, даже пристигат нови, макар и малко бежанци.

   Това, че дейците на ВМОРО, които не са  загинали в бой с турците, гърците или сърбите, в огромната си част идват след войните в България и представляват ядрото на бежанците, най-добре се вижда с шестимата създатели на  ВМОРО на 23.Х.1893 г. – от шестима двама загиват, а всичките останали идват в България:

1.  Дамян Груев – 1871, с. Смилево, Битолско – 1906, убит от турците.
2.  Христо Батанджиев – убит от гърците през 1913 г.
3.  Христо Татарчев – 1869, Ресен – 1952, Торино. Идва в България, по-късно поради противоречия с другите македонски дейци емигрира в Италия.
4.  Антон Димитров Филахтечев – 1867, с. Айватово, Солунско – 13.ІІІ.1933, София. След като идва през 1913г. в България заема високи постове в Министерството на правосъдието (1915/18) и Министерството на външните работи (1918/20).
5.  Иван Хаджиниколов – 24.ХІІ.1861, Кукуш – 9.VІІ.1934, София. След идването си в България се занимава с книжарска и книгоиздателска дейност.
6.  Петър Попарсов – 1868, с. Богомила, Велешко – 1.І.1941, София. След идването си в България става учител.

1.  Абазов, Славчо – неизв., с Злетово, Кратовско – 1928, София. Войвода на чета в Кратовско.
2.  Андреев, Ангел – Роден през 1867г. в с. Рудари, Преспанско. По време на Илинденското въстание е подвойвода на Преспанския боен участък.
3.  Ацев, Петър – 1877, с. Орехоец, Прилепско – 1939, София. От май 1902г. е околийски войвода на Прилепско. Участва в много сражения с турците, а също и със сръбски и гръцки пропагандни чети. През 1906г. е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет.
4.  Велянов, Димитър – 1867, Крушово – 1932. Един от създателите на структурите на ВМОРО в родния си край. Близък сподвижник на Д. Груев, многократно затварян от турците, а по-късно и от гърците. През Първата световна война, когато Вардарска Македония е в пределите на България е помощник кмет в родния си град. След войната се изселва в България.
5.  Делииванов, Петър (Туше) 1869, Кукуш – 1950. До 1901г. , когато е заловен от турците е ръководител на местния комитет на ВМОРО в Кукуш. По-късно емигрира в България.
6.  Джеров, Лука – 1869, Битоля – 1948, София. Привлечен лично от Д. Груев във ВМОРО. През 1899-1900 под прикритието на инспектор в българските екзархийски училища, създава комитетска мрежа в Дебърско и Кичевско. На Смилевския конгрес (1903), му е поверено ръководството на готвеното въстание в Кичевско. След Балканските войни емигрира в България.
7.  Лозанчев, Атанас Димев  – 8.ІV.1870, Битоля – 8.ХІ.1945, София. Един от първите дейци на ВМОРО в Битолско. Участва в Солунския конгрес през 1903 г., на който се взема решение за вдигане на въстание. На Смилевския конгрес (1903) е заедно с Д. Груев и Б. Сарафов е включен в Главния щаб на Битолския рев. окръг. След установяването си в България се занимава с индустриална дейност.
8.  Матов, Христо Апостолов  – 10.ІІІ.1872, Струга – 10.ІІ.1922, София. Един от най-видните ръководители и идеолози на ВМОРО, през Първата световна война служи в щаба на българската войска.
9.  Николов, Михаил – 1874, с. Бобища, Костурско – 1934, София. Секретар на Костурския революционен комитет. След неуспеха на въстанието се заселва в България.
10.  Петров, Гьорче – 1864, с. Варош, Прилепско – 1921, София. Участва в Съединението на Източна Румелия с Княжество България  (1885). Виден ръководител и идеолог на ВМОРО.
11.  Радев, Георги Николов  (Георги Бродалията) – 1857, с. Горно Броди, Серско – 15.ІІ.1942, Асеновград. От. 1899 до 1904г. е серски войвода, участва в боя при с. Баница на 21.ІV.1903г., в който е убит Гоце Делчев. През декември 1904г. залавя предателите на Гоце и ги убива. Доброволец в българската войска през Балканските и Първата световна война.
12.  Розов, Михаил Николов в – 25.VІІІ.1874, с. Бобища, Костурско -1.VІІІ.1934, Варна. Един от ръководителите на Илинденското въстание в Костурско.
13.  Сидов, Пано (Пандо) – 1878, с. Джупаница, Костурско – след 1933, Кърджали. Още ученик става член на ВМОРО. Дългогодишен ръководител на организацията в родния си край. По време на Илинденското въстание  участва в 33 сражения, като водената от него чета се отличава при освобождаването на гр. Клисура. През 1910 г. емигрира в Торонто (Канада), където е сред организаторите на Македонската патриотична организация и издава в. “Българска искра”. След избухването на Първата балканска война се записва доброволец в българската армия, а по-късно остава да живее в България.
14.  Талев, Георги – 1867, Прилеп – 1955, Горна Джумая (дн. Благоевград). Един от създателите на структурата на ВМОРО в Прилеп.
15.  Христов, Павел – 1874, с. Цапари, Битолско – 6.VІ.1922, София. Ръководител на Костурския революционен окръг (1898/1901), след въстанието е ръководител на Битолския революционен окръг. През Балканските войни води чета в Битолско. През1915-1918, когато Македония е в пределите на България, е окръжен финансов ръководител, а по-късно и окръжен управител на Битоля.

Колко са македонските бежанци в България? На този въпрос на практика не може да се отговори с точност, като дори и приблизителните резултати не могат да се считат за сигурни. Със сигурност обаче може да се каже, че става въпрос за стотици хиляди души, дошли тук за около петдесет години. Така например само в Южна България от 1912 до 1926 г. идват и официално се регистрирани 12 778 бежански македонски семейства, а колко са нерегистрираните и тези по другите части на България едва ли някога ще може със сигурност да се разбере. Споменатите близо 13 000 семейства се разселват както следва: в Кюстендил и окръга 350 сем., Смолян и окръга – 61, Петрич и окръга 6597,  Момчилград и окръга – 165, Пловдив и окръга – 4235, София и окръга – 1470 семейства. Почти няма голям български град без своя “македонски квартал” – Гевгелийски, Ючбунар и др. в София, Кючук Париж в Пловдив и т.н. Освен в градовете, бежанците се заселват и в голям брой села, а също и създават нови такива. Идвайки в България, македонските емигранти почти веднага стават неразделна част от българското общество и лесно се вписват в българския политически и културен живот, където оставят трайни следи.

    В следващите части са дадени част от българските политици, военни, обществени и културни дейци, които са македонци дошли в един или друг период в България. Дадени са само тези, които са родени в Македония, родените в България потомци на бежанци участващи в управлението на държавата на практика не могат да се изброят.

[Previous] [Next]
[Back to Index]