Септемврийското въстание.
Основни характеристики [1]
Въстанията на един народ са белег за неговата зрялост. Те са атестат за правото му да живее в съответствие със своята национална и социална природа. Народ, който не е в състояние да се бори за собствената си свобода, няма право на нея. Разгледан от една такава гледна точка, нашият народ заслужава най-висока оценка. Той неведнъж се е вдигнал на въстание, за да отстои своето бъдеще. Той доказа своите високи качества и с участието си в Освободителната руска-турска война, която бе спечелена не другаде, а на Шипка. Именно при отбраняваната от българските опълченци Шипка бе спряна армията на Сюлейман паша, тръгнала да се съедини с армията на Осман паша в Плевен с всички изгледи да обърне хода на войната. Имаме поради това всичките основания да кажем, че на Шипка България съизвоюва своята свобода. Недостойни българи са следователно ония, които без всякакво притеснение преповтарят изречената в моментен гняв реплика на П.Р.Славейков, реплика, която не желая дори да възпроизведа.
В историята на нашия народ има твърде много въстания, едни от които са срещу чужди, други срещу собствени поробители. От въстанията срещу чуждите поробители заслужава да споменем Чипровското, Априлското, Кресненско-Разложкото, Горноджумайското, Илинденско-преображенското.
Въстанията срещу собствените поробители започват почти веднага след Освобождението.
В края на по-миналия век в много райони от страната - Варненско, Русенско, Разградско, Търновско, Горнооряховско, Свищовско, Шуменско, Добричко - избухват масови селски бунтове срещу така наречения десятък – данъка, по силата на който от селяните са вземали една десета част от тяхното производство. Бунтовете са жестоко потъпкани: само в Дуранкулак са убити и ранени около 90 души. Но те постигат все пак своя успех – през 1901 г. десятъкът е заменен с поземления данък.
Близо две десетилетия по-късно България преживява Владайското въстание. През септември 1918 г. български войници, разбунтували се срещу Фердинанд и неговото правителство, тръгват към София, за да им потърсят отговорност за очертаващата се по тяхна вина национална катастрофа. На 27 септември в Радомир България е обявена за република, за председател на която е провъзгласен Ал. Стамболийски, а за неин главнокомандващ – Райко Даскалов. С помощта на немски военни част правителството смазва въстанието. То не успява да осъществи основната си цел – премахването на монархията, но постига все пак определен успех – цар Фердинанд, най-омразната политическа фигура, е принуден да абдикира.
През 1923 г. избухва Юнското въстание като отговор на извършения срещу законното правителство на БЗНС деветоюнски военнофашистки преврат, при който министър-председателят Александър Стамболийски и много други дейци на БЗНС са зверски избити. Поради разногласията между двете най-големи леви партии - БЗНС и БКП (т.с.) – юнското въстание завършва с неуспех. Но то все пак не бе лишено от смисъл, защото от него се роди славното Септемврийско въстание от 1923 г.
Септемврийското въстание има твърде богата характеристика, която го отличава от всички предишни въстания.
1. Септемврийското въстание бе най-масовото народно въстание след Освобождението.
Започнало в Мъглиж (на 13 и 14 септември), въстанието бързо обхваща целия старозагорски район (Стара Загора, Нова Загора, Чирпан). Особено масово е то в северозападна България, където се намират е неговите ръководители – Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. Ожесточени боеве се водят във Враца, Фердинанд (Михаиловград, сега Монтана), Оряхово, Берковица, Бяла Слатина, Лом, в белоградчишко, видинско. Въстава населението в разложко и петричко, в пловдивско и пазарджишко, в самоковско и ихтиманско, плевенско и шуменско, новопазарско, грудовско и в редица други райони на страната. Почти няма район в страната, която да не е обхванат - в една или друга степен - от пожара на бунта. В редица села и градове въстаниците успяват да завземат и властта.
2. Септемврийското въстание бе най-организираното народно въстание. То бе продукт не на стихията, а на осъзнатата необходимост да се окаже организирана съпротива на всички антифашистки сили срещу Деветоюнското военнофашистко правителство. ЦК на БКП (т.с.) не без помощта на Коминтерна и главно на Васил Коларов и Георги Димитров бързо преодолява усвоената на Девети юни погрешна тактика, основана върху тезата, че БКП (т.с.) трябва да остане неутрална в борбата между двете фракции на буржоазията – селската и градската. На своето заседание от 5-7 август 1923 г. ЦК приема решение да се пристъпи към „всестранна подготовка на масово въоръжено въстание” срещу узурпиралата властта реакционна буржоазия. Полагат се усилия за изграждането на единен антифашистки фронт с участието преди всичко на БЗНС. Но Септемврийското въстание показа за съжаление някои сериозни недостатъци тъкмо в своята организация. В редица големи градове – София, Пловдив, Варна, Русе, Враца, Бургас и други – партийните ръководства не проявяват необходимата решителност, поради което там то е разгромено преди да е започнало. По този начин бе предопределен неуспехът на въстанието в цялата страна.
3. Септемврийското въстание съществено се различава от другите въстания и по равнището на обществено-политическите задачи, които си бе поставило. То бе въстание не по повод една или друга социална неправда, а срещу самия характер на държавната власт. То трябваше да събори монархофашистката власт и да установи нов тип власт - власт на работниците и селяните, работническо-селска власт. Тази задача на въстанието намери израз и в добре известното открито писмо на Васил Коларов и Георги Димитров до работниците и селяните: „Горе главите! – се казва в писмото. Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко ще бъде работническо-селско правителство в България!” Може да се каже, че Септемврийското въстание бе не просто и не само първото антифашистко въстание в Европа, но и първото класово въстание у нас. То бе по същество социална революция.
4. Септемврийското въстание бе едно изцяло легитимно въстание. От определена гледна точка всяко въстание на народа е легитимно, доколкото именно народът е суверенът в държавата. Неговата воля, а не волята на отделни лица или група от лица е същинският закон в страната. Но освен това общо основание, Септемврийското въстание се опира и на още едно, специфично за случая основание. То бе въстание срещу една несъмнено нелегитимна власт, власт на престъпната групировка, наречена Народен (Демократичен) сговор, която чрез военен преврат свали легитимното правителство на БЗНС. Легитимно право на народа е да използва всички средства, за да възстанови своята нелегитимно отнета легитимна власт. Доколкото нелегитимната власт използва оръжие срещу народа, дотолкова става легитимна и употребата на оръжие от страна на народа срещу тази власт. Въоръжената съпротива е дълг и право на всеки народ, чиито суверенни права са нелегитимно отнети.
Септемврийското въстание бе брутално смазано. Срещу зле въоръжения народ правителството на кръволока Цанков изпраща освен редовната войска още и спешно мобилизираните 3000 офицери, подофицери и войници от запаса, както и главорезите от така наречените шпицкоманди. Избити са хиляди работници и селяни, други хиляди са арестувани, стотици са принудени да потърсят спасение в съседна Сърбия.
Деветоюнското правителство използва Септемврийското въстание, за да повдигне на нова степен своята нелегитимна борба срещу народа. На 4 януари 1924 г. сговористкото Народно събрание приема Закона за защита на държавата (ЗЗД), който всъщност е закон за защита срещу народа. С този закон бе създадена “правна” основа за предприеманите срещу левите сили репресивни мерки, а с приетото на 16 март 1925 г. изменение на този закон бяха увеличени основанията за налагане на смъртно наказание. Въз основа на ЗЗД в началото на април 1925 г. Върховният касационен съд разтурва БКП (т.с.), Партията на труда, Комунистическия младежки съюз, Общия работнически синдикален съюз и кооперация “Освобождение”, при което имотите им се и конфискуват.
Не би могло обаче да се кажа, че Септемврийското въстание е изобщо неуспешно. Неговият успех се прояви в близкото бъдеще. То изгради единодействието на левите сили и преди всички между двете най-големи народни партии - БКП (т.с.) и БЗНС., като по този начин предопредели успеха на Деветосептемврийското въстание от 1944 г.
Доколкото са въстания на народа, Септемврийското и Деветосептемврийското въстание силно се родеят. Но те естествено имат и своите различия..
Септемврийското въстание. бе едно разгромено въстание. Девето-септемврийското въстание, напротив, бе едно победоносно въстание. Самият факт на победата обаче не е достатъчен, за да предопредели крайната оценка на едно въстание. Съществуват някои показатели, по които Септемврийското въстание заслужава да получи една много висока оценка.
Деветосептемврийското въстание успя, но то едва ли щеше да успее без решаващата помощ на Съветската армия. През септември 1944 г. фашистката държава разполагаше освен с крупни полицейски сили и с една многобройна и добре въоръжена армия. Зле въоръженият народ трудно можеше да се справи с нея, ако зад него не стояха световните антифашистки сили и преди всичко Съветският съюз.
Септемврийското въстание, обратното, разчиташе единствено на себе си, т.е. единствено на собствените сили на народа. То се разгърна и в една крайно неблагоприятна международна обстановка. Европа се фашизираше, а Съветският съюз едва бе укрепнал. Въпреки това Септемврийското въстание бе на границата на успеха. Ако не бяха допуснати някои съществени грешки в неговата подготовка и организация, то можеше да постигне поставената задача – да установи работническо-селска власт в България. Друг е въпросът, разбира се, доколко извоюваната работническо-селска власт щеше да се задържи. Фашизираният Запад по всяка вероятност щеше да организира разгрома на народната власт, както направи това в Унгария.
Проследявайки основните характеристика на Септемврийското въстание, ние не можем да отминем неговия трагичен завършек – атентата в църквата „Света Неделя” през април 1925 г.
Някои наши политици, между които например и Гиньо Ганев, с особено усърдие подчертават терористичния характер на атентата в „Света Неделя”. Те обаче отбягват да отговорят на въпроса какво всъщност предизвика атентата. Да, атентатът в „Света Неделя” бе терористичен акт, доколкото негова жертва станаха и невинни български граждани, но той бе отчаяният отговор на терористичната война, която фашизираната буржоазия у нас поведе срещу народа ни. Червеният терор бе пряко последица на белия терор. Това не е оправдание, а обяснение, което не бива да се пренебрегва. Трябва при това да се подчертае, че атентатът в „Света Неделя” бе предизвикан не само от текущия, но и на очертаващия се бъдещ бял терор, който обещаваше да бъде още по-безогледен.
След разгрома на Септемврийското въстание войният министър генерал Иван Вълков, изпълнявайки съответно даденото му поръчение, издава тайна заповед до началниците на военните гарнизони да започнат подготовка за ликвидиране на водачите на лявата опозиция:
"Всички гарнизони и военни единици да влязат във връзка с местните органи на властта за съгласуване средствата на борба срещу комунистите и земеделските дружби. Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи - виновни или невинни...". Зловещият план за една нова „вартоломеева нощ" е разобличен от народния представител Петко Д.Петков (БЗНС), заради което той по-късно бива убит от правителствен агент.
Заплашена от масово изтребление, БКП (т.с.) и другите леви сили търсят форми на самозащита. Избрани са, за съжаление, не най-подходящите. Срещу намерението на правителството да унищожи ръководството на левите сили, някои дейци от военния комитет на БКП (т.с.) излизат с реципрочното намерение да ликвидират – с един удар - цялата управляващата клика. Те са смятали, че ще могат да осъществят това свое намерение именно чрез атентат в църквата „Света Неделя”, в която на 16 април 1925 г. по повод опелото на убития два дни преди това генерал Коста Георгиев е щяла да се събере начело с цар Борис ІІІ цялата управляваща върхушка. Последиците от атентата са обаче с обратен знак.
Атентатът бе добре дошъл за най-реакционните сили у нас. Настъпват ужасните априлски дни и нощи, когато властите и различните “неотговорни фактори” избиват нови хиляди български граждани, повечето от които нямат никакво отношение към атентата. Жертва на репресиите стават изтъкнатите представители на БКП и БЗНС Иван Манев, Александър Боримечков, Ана Маймункова, Жеко Димитров, Тодор Страшимиров, Димитър Грънчаров, Христо Косовски, Темелко Ненков, Николай Петрини, както и видните интелектуалци и творци Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев.
Април ‘25 бе страшният епилог на Септемврийското въстание. Деветоюнците убиваха и убиваха. Но ако можаха да убият въстаниците, те не можаха да убият въстанието. То продължи да се развива и минавайки през съдбоносните 1941-1944 г., завърши в победното Деветосептемврийско въстание. Можем следователно да кажем, че победата на 9 септември 1944 г. е всъщност победа на славното наше Септемврийско въстание.
[1] Вариант на статията е публикуван в „Жарава”, бр.15-16 от 2008 г.
